27 Март- 07 Април 2007 Кастело де Вида, Португалия

Поля, Емона, Гошо, Жанета и аз, ученици в езиково училище „Митрополит Андрей” в Търговище, и Костадин, лидер на групата и студент по журналистика, тръгнаха към малък португалски град. Отивахме там, за да представим България на обмен по международен младежки проект. За около час и половина стигнахме до Мюнхен и след кратък престой продължихме към Лисабон.

Тричасово пътуване и най-после бяхме в столицата на Португалия, където ни посрещна Оливър. Той беше белгиец, но беше живял в Португалия 15 години. След това имахме четиричасово пътуване до Кастело де Виде, но този път с автобус. Гледахме през прозорците с голям интерес и видяхме удивителни гледки-малки къщички, портокалови дървета, големи палми и кактуси.

В Кастело де Виде се срещнахме с вторият човек, който ни посрещна-Филип, двадесет годишен португалски доброволец. Бяхме настанени в триетажна къща, където наши домакини бяха Симон от Италия и Хеска от Успания. Научихме, че къщата принадлежи на художник, който живееше на друго място. Опознахме новия си дом и след вечеря отидохме до центъра, за да изпратим SMS-и на роднините си в Търговище. На следващия ден пристигнаха групите от Естония, Италия, Португалия, Полша и Испания. Българската група бяхме нещо като комитет по посрещането. Всъщност, всичко, от този момент нататък щеше да бъде една голяма игра. 

Симон и Хеска ни казаха, че преди посрещането на всяка група щяха да пускат песента на АББА „Мама мия”  на голямата стерео уредба. Който пристигнеше след края на песента, трябваше да избере листче с име от голяма купа с имената на всички участници и той трябваше да е техен „роб” до полунощ същия ден. Това беше ангажиращо и забавно в същото време.

Първата игра се казваше „Интервю”. Всеки един от нас свали по една от обувките си  и я постави в центъра на стаята. След това всеки взимаше по една обувка и интервюираше собственика й-за хобитата им и т.н. Човекът, който си избереше твоята обувка, трябваше да те интервюира. След кратка почивка бяхме подредени в кръг и всеки започна да  представя интервюирания от него човек.

По интересен начин, чрез игра, определихме правилата за живеене в къщата. Симон попита дали някой беше чел книгата „Господарят на мухите” на  Уилям Голдинг-само трима души, включително мен, я бяха чели. После той ме помоли да разкажа за малките деца, които се озовали на безлюден остров след самолетна катастрофа и организирали живота си като малко общество. И така, на голям картон написахме нашите правила: да сме точни, да поддържаме къщата чиста и подредена, да участваме в дейностите, да говорим на английски, да бъдем толерантни към останалите и т.н. Всички ние подписахме „договора” и го закачихме на стената в хола.

След това ни разделиха на отбори, а ние определихме имена за тях. Три от групите щяха да се грижат за по една от стаите (кухня, баня, хол), а четвъртата група щеше да е свободна за деня, като разбира се щяхме да се сменяме.     

 
Домакините ни представиха презентация за производството на вар. На пръв поглед изглеждаше лесно и се оказа, че е много интересно, защото почти никой не знаеше нищо за производството на вар. Те ни обясниха  от какви камъни се прави, как работят пещите, какви химически промени се наблюдават от началото до крайния продукт.

Те ни заведоха до пещите за вар-5км от Кастело де Виде. Разходихме се около кариерата за добив на мрамор и научихме как се е използвала варта през различните периоди, как са рисували картини по нея и как се използва в днешно време.

Работехме по групи от съответните страни. Някои от членовете на групата трябваше да намерят информация в интернет как се използва варта в техните страни. На останалите им беше даден списък с името на улица, която те трябваше да намерят и да си отбележат колко къщи са  боядисани с вар и колко с друга мазилка и да ги отбележат като: много красиви, красиви или не много добри. Оказа се, че според информацията от интернет, всички страни, участващи в обмена, използват вар при строежа на къщи.   

Следващата игра беше „Да опознаем Кастело де Виде”. Симон отново ни раздели на импровизирани семейства (майка, баща, син и куче). Всеки от нас трябваше да опише кой член от семейството е без използването на думи, а само жестове като целта е да се намерят останалите членове на семейството. Беше много забавно-момчетата се държаха като майки, а момичетата като бащи.

Стана интересно, когато ни дадоха списъци със задачи-какви снимки трябва да направим и какво трябва да пресъздадем. За всичко се даваха точки. Примерно, трябваше да правим забавни снимки пред статуята на Дон Педро на площада, снимка на всички момичета от групата под „WC” знак и снимка на „детето” на групата, пиещо вода от фонтан. Трябваше да снимаме също и „необвързаните” от групата, заявяващи любовта си към сладкия стар библиотекар, Доня Бранка, на входа на библиотеката и снимка на цялата група на върха на замъка, пресъздаваща сцена от „Хамлет”. Имаше бонуси за снимки на хора с разрошена коса и расти, местни хора и особено ако човекът е един и същ на всички снимки, както и за снимки на групата с разменени дрехи. След това, когато разглеждахме снимките и ги оценявахме, буквално се търкаляхме.

Искам да ви разкажа и за други две игри.

В играта „Таен приятел” всички ние събрахме листчета с имената си в една купа, от която всеки трябваше да си избере едно име и това беше техния таен приятел. До края на обмена те трябваше да се грижат за тях, да им помагат, да им подаряват хубави подаръци, да ги карат да се чувстват важни, но без да са разкриват. И така, последния ден ставаше много интересно, защото конспирацията беше толкова голяма, че до края никой не знаеше кой е тайния му приятел.              

За играта „Две истини и една лъжа” написахме на лист хартия две истини за себе си и една лъжа. След това танцувахме, а когато музиката спреше, си разменяхме листчетата с човека, който стоеше пред нас и трябваше да отгатнем коя беше лъжата. След това връщахме листчетата и продължавахме с друг човек. Всички бяхме много изобретателни.

Не мисля, че мога да ви разкажа за всичко, което правехме в къщата. Правехме си партита и дори играехме на „криеница”. Почти забравих, че имаше вечер на националната кухня: естонците се представиха с шоколад, риба върху малки парчета хляб и ликьор; поляците-с бисквити и солени пръчици; италианците-със спагети, ликьор, ряхната ракия и мезета. Ние направихме мусака и овчарска салата. Двама от италианците бяха облечени като сервитьори и наливаха вино.   

Няма да забравя пикниците на открито, един от които беше близо до една църква. Посетихме също и град Марвао- разположен във и извън една крепост с голяма градина, фонтан и много храсти с различна форма. С такива храсти беше написано името на града-МАРВАО. След това стигнахме до мястото за нашия следващ пикник на римска пътека, покрита с павета. Не само с Марвао, но и в други градове, минахме по тесни улички, които ни направиха голямо впечатление-на някои от тях дори беше написано колко са широки. Къщите бяха толкова близо една до друга, че можеше да се види къде започваха и свършваха само по покривите. Всички къщи бяха бели, толкова бели сякаш излъчваха светлина. Същите бяха къщите и в Кастело де Виде, където улиците бяха тесни и стръмни. Хората там бяха отзивчиви и доброжелателни и винаги ни питаха от къде сме. Всъщност в Кастело де Виде една от туристическите дестинации на Португалия се намира близо до най-стария университетски град в страната-Коимбра. Забравих да спомена, че като доброволци боядисахме една външна стена в селото. Италианците започнаха да играят докато боядисваха и в крайна сметка всички бяха покрити с вар. Общо взето те бяха една от най-забавните и луди групи. Веднъж видяхме една група стари хора. Оказа се, че те са там също на обмен. Италианците разбраха, че те бяха техни сънародници и започнаха да пеят „О, соле мио”. Възрастните хора също започнаха да пеят заедно с тях. Наблюдавахме парада за Великден. По време на първия ден когато Христос е бил разпънат на кръст, шествието беше като погребение и всички бяха тъжни. Хората, които носеха ковчега, бяха облечени с пурпурни дрехи. Предишната вечер отидохме на гости на Оливър и жена му ни покани на вечеря.                   

Поляци, естонци, португалци, испанци и италианци-събрани за младежки проект в прекрасен бял град, където се забавлявахме с увлекателни игри и станахме приятели, които никога няма да забравят Кастело де Виде.